Тяхната религия

С Юнайтед, Сити, Ливърпул и Челси е лесно.... Истнинският британски футбол, традициите и огромната любов са още по-завладяващи в долните дивизии... Как се става шампион на "Дъ Вали" и колко струва да отидеш на мач в Non-League...

Поне два пъти годишно редица световни издания и маркетингови компании излизат с анализи, отчитащи приходите генерирани от футболните отбори в Англия. Сумите са умопомрачителни и карат обикновените хорица в различни точки на земното кълбо да търкат невярващо очи и да бършат тънката струя ледена пот, стичаща се по челата им. Така е по света. Не и в самата Англия. Там биха анатемосали Фабио Капело за огромната му заплата, но не и отборите си. На тях с радост дават и последното си пени. Защото това е начин на живот.

И важи не само за Юнайтед, Арсенал, Челси, Сити и Ливърпул...

Петък е. Краят на работната седмица. Британците бързат да напуснат работните си места, за да се влеят в пъбовете и да опитат да погълнат всичката бира на света. Не и този петък. Не в малкото градче на юг от Лондон – Годалминг. Или поне не веднага. Преди това на местния „Уейкорт граунд“ техните любимци приемат Ситингбърн.

Десетина минути преди началото на двубоя на стадиона вече има близо 2 хиляди души, като всеки от тях е платил 8 паунда за билет (!). 16 хиляди паунда. Близо 40 хиляди лева. Такива постъпления трудно регистрират дори грандовете в българския футбол. До мача обаче има още време. Пъбът и феншопът (!) все още са почти пълни. Фланелки, суитчери, т-шърти, шалове, бири... Без да сме данъчни инспектори сме готови да се хванем на бас, че в касата на клуба ще влязат още около 3-4 хиляди паунда (10 хиляди лева). И става въпрос за отбори, които се състезават в Isthmian League Division One South. Какво е това? Е такова нещо в България няма. Води се като 8-мо или 9-то ниво на футбола. Част е от Non – League, която е системата от футболни дивизии с полупрофесионален и аматьорски статут. В нея членуват 7000 и 10 000 отбора или 250 000 играча.

Да, но за Годалминг ФК и Ситингбърн е изготвена специална програмка за мача. Като малка книжка. Както си трябва. Историята на отборите, най-големите им успехи, настоящите футболисти – с пълни визитки, мениджърите, а наставникът на домакините дори е отправил послание, което е отпечатано на последна страница. Струва 2 паунда. Не видях човек, който да не си купи...

За мен мачът завърши преди да е започнал. За местните той бе само част от големия маратон, който осмисля живота им. Годалминг победи с 4:0.

Най-интересното обаче предстоеше. Събота, Отправям се към Югоизточен Лондон. Стадионът е „Дъ Вали“. Три кръга преди края на сезона в Лига 1 (Трета дивизия) лидерът Чарлтън приема борещия се за оцеляване Уикъмб. Още с наближаването усещаш, че тук мирише на футбол. По улицата, която стига до съоръжението се ниже огромна върволица от хора. Всички са в червено. Най-обичайната гледка е да видиш цялото семейство (мама, татко и 2-3 англичанчета) да върви вкупом. Всеки от тях е с фланелка, шал и нерядко знаме на отбора. Билетите за двубоя са на средна цена от 20 паунда. Феншопът е препълнен. Продавачите на сергиите пред входовете не спират да заменят стоки за пари. Най-новите сувенири са свързани с очакваната шампионската титла в дивизията (Чарлтън води с 6 точки пред Шефилд Юнайтед). Време за разглеждане няма. Бързам към пресофиса, за да получа акредитацията си. Залата е около 100 кв.м. На няколко маси са подредени няколко вида напитки, встрани има няколко компютъра, които всеки от журналистите може да ползва. Пропускът ми е готов. Име, фамилия, за кой мач, на коя дата...

Господи, това е Трета дивизия. Шефът на отдела (видях още 2-ма служители, а със сигурност има и още), разбирайки откъде съм пита за Кишишев. Помнят го. Уважават го. Предава му поздрави (ако го видя) и казва, че преди година синът му бил на море в Каварна (дано не е гледал местния отбор). Излизам на трибуните. Красота. Мачът започва. 1:0. 1:1. На полувремето титулярите на домкините правят лек стречинг под ръководството на един от 4-мата кондиционни специалисти преди началото на втората част. Феновете не спират да пеят за Колин Джексън. Капитанът. Любимецът. Кефят се и на едно невероятно ренде в центъра на защитата- Майкъл Морисън. При всяко негово нескопосано отиграване започват да пеят: „Ти си идиот, Морисън“. Той го приема с усмивка и се надъхва още повече. Май се гордее. Десетина минути преди края става 2:1. Трибуните обезумяват. Акустикта над вкопания в земята терен е впечатляваща. Близо 300-та привърженици на Уикъмб обаче не се предават. На таблото изписват – 18 359 зрители. Толкова има на този мач. Цените на билетите вече ги казах. Край. Не, сега започва другото шоу. Минават 2-3 минути в тягостно мълчание. Играчите в червено стоят в центъра на терена. Дикторът гръмва. МК Донс – Шефилд Юнайтед 1:0. Чарлтън е шампион. Едни се разплакват от щастие. Няколко от по-емоционалните запалянковци нахлуват на терена (догодина мачове само по телевизията). Единият прави истинско шоу, като близо 2-3 минути разиграва десетина стюарди.Играчите опитват да го спасят. Хващат го и го прегръщат. Не помага. Законът си е закон. Почетна обиколко под звуците на „We are the champions“. Изкарват микрофон и го връчват на мениджъра Крис Пауъл. Всички са на крака. Повечето от феновете са с фланелки с неговия лик, на които пише „The Godfather“. Той благодари за подкрепата. Не обещава нови победи. Обещава забавление. Прибира се в тунела. Стадионът реве. Пауъл излиза отново. Бис. Така 3 пъти. Край.

Феншопът отново е пълен. Препълнен. Не пускат, докато някой не излезе. Оборотът на сергиите се покачва със страшна сила. Знаме – 5 паунда, фланлките са по 10, перуки, шалове, значки... Хората си плащат. И се усмихват. Това е техният начин на живот. Тяхната религия...

Явор Пиргов