Душа не остана!

Изчаках да прочета и да видя всичко. 40 години по-късно. И съм омерзен.
30 юни не е вече само тъжен ден за българския футбол заради гибелта на Гунди и Котков. Тази дата от 2011 година за мен ще бъде свързана и с края на доброто човешко начало у нас. Пълна гадост!



От 40 години за първи път се намериха хора, които да извадят от нафталина "томове с истината", че Гунди и Котков са били пияни до козирката. Вярно, отивали на път към Враца да играят мач за 50-ата годишнина на клуба, но пътьом, защото били много ядосани от едно наказание, пили на два пъти "големи бомби" мастика с коняк. И т.н., и т.н.

Откъде го разбрахте? От разказа на бай Илия, който е бил в камиона!? И защо го написахте и казахте!?

Дал съм тържествен обет пред великия Димитър Якимов да мълча и никога да не казвам какво ми е разказвал за изключителното им приятелство с Гунди. Но едно нещо ще спомена: "Той беше свят и добър човек, а ние около него не бяхме читави, бяхме калпазани!". През последните 5 дни комерсиалната пошлост ме съсипа. Прав е Мито - не сме читави! И спирам, за да не отворя страницата с любимите ми попръжни. То и друго не заслужаваме.

Моята история за Гунди и Котков

Не е възможно да забравя 1 юли 1971 година. Растях във врачанското село Софрониево, вече във ваканция след първи клас. Тогава новините не идваха през Интернет и мобилната мрежа. Радиото си имаше свой ред. Та вече е 1 юли. Нямах дори бегла идея за July Morning.

Нормално отговарях за купуването на хляб, докато другите са на работа. В този доста горещ ден изчаках да изкарат обедната фурна в хлебарницата, съвсем близо до нас, защото по това време бабичките вече не ходеха, а и ми даваха горещ хляб.

Бяха ми оставили и 5 стотинки да си купя жълта лимонада, да се почерпя. В наше село правеха червена, та жълтата беше интересна. Имаше я само в кръчмата.

Не оставих хляба в къщи, а се затътрих с мрежичката, за да изям топлия крайшник и половината долна кора, докато стигна до студената напитка. Пиех я бързо, защото и по това време пенсионираните пиячи вече нагъваха мастика и мента.

Кръчмар беше бай Митко, по прякор Врачанеца. С неговия внук Бисер бяхме съученици. Бивш кавалерист беше бай Митко и много голям, дори емблематичен левскар. Влизам и гледам коравия бай Митко се навел над боядисания в светло синьо дървен тезгях и плаче. Смутих се.

Запопрехвърлях от крак на крак, стисках петте стотинки и не смеех да си поискам лимонадата. Той държеше някаква снимка и ридаеше с глас. Завъртях се, за да мога да видя снимката и видях Гунди. Котков не познавах тогава. Но макар и малък, знаех много добре Гунди. Дори вече го бях гледал на живо доста преди това.

"Пепи, айде дедовото, иди си! Чичо ти Митко, не може сега. Голема катастрофа е станала и Гунди и Котков са загинале на место", ми каза почти шепнещ един от възрастните мастикаджии от олющената маса наблизо.

Бях като ударен от ток. Тогава не заради лимонадата и не заради футбола се разсополивих от казаното и тръгнах смачкан по прашната улица към нашата къща. Съвсем наблизо.

Привечер вече стотици се бяха събрали пак там, около кръчмата и виждах почернелите от жътвата и тежката работа на полето корави мъже да капват по земята от чашите, да пият и да плачат. Вярвайте ми - аз съм от село, в което левскарите са хора за цвят. Там 99 процента са "религиозни" цеденевисти. Но хората страдаха от дъното на душите си за двамата спортисти. Беше време, когато сядахме заедно да гледаме мачовете. Имаше много пиперливи закачки, но никой не замеряше другия с павета и не се биехме с винкели.

Мина известно време и на черния пазар се появи една грамофонна плоча с две песни, записана в Югославия. Автор беше македонецът Наско Джорлев. Плочата беше забранена и много народ бе глобяван заради притежанието й. Отначало не разбирахме с какво песента "Балада за Гунди и Котков" пречи на някого. Имахме я и ние в къщи. Знаех текста наизуст. И сега дори помня почти целия. Години по-късно разбрах, че проблемът бил във втората песен "Седем сирака". Според властите тя била посветена на жертвите на процеса срещу нашите земляци Иван Тодор-Горуня от Горна Кремена и Цоло Кръстев от Долна Кремена, обвинени в опит за преврат срещу Тодор Живков, заедно с група офицери и съмишленици. По това време са минали 6-7 години от процеса и макар пазен в тайна, в нашия край дори и врабчетата знаеха за него.

"Балада за Гунди и Котков" остана жива и много, много тъжна. Със сигурност текстът удря много навътре в душата.

Така стана и днес - на 30 юни 2011 година. Кофи с помиен текст ме заляха. Душа не остана!

Петьо КОСТАДИНОВ, prosport.bg