През месец март написах едно непретенциозно есе, именувано "За футбола и балета", което предизвика множество разнопосочни реакции. В него идеше реч за един до болка подкрепян отбор и за една изкуствено налагана футболна естетика. С тази си позиция спечелих както много врагове, така и доста съмишленици. Но и за миг убедеността ми в написаното не се разклати.
После друга една моя статия, озаглавена "Господинът е от Сетубал" дойде като логично продължение на предходната, оформяйки едно малко общество на инакомислещите. Сега от позицията на времето констатирам, че композирайки тези две есета, съм стигнал до леки екстремалности и фенски увлечения, бягайки сякаш умишлено от обективността.
Не! Следващите редове няма да бъдат извинение към почитателите на отбора на Барса, нито посипване на главата с пепел, а просто реални констатации за силата и бъдещето на въпросният тим.
Както вече казах, абстрахирайки се от усещането за задкулисни игри и врътки, в Барселона наистина са изградили солидна формация, носеща ухание на футболна свежест. Харесва ми това сваляне на целия ръст на отбора, което само по себе си е революционно откритие. Освобождавайки се от Златан, Гуардиола заложи на дребни, но трудолюбиви като мравки полузащитници и нападатели, чиито роли се видоизменят в зависимост от развитието и хода на дадена среща. Липсата на ярко изразен консуматор, използването на ширината на терена и късите пасове в центъра, последвани от рязка смяна на темпото, объркват и без това омаломощиния от дълбоката преса противник. Вълнуващо е да наблюдаваш бързите изпълнения на нарушения в чуждото поле като със сигурност последващата размяна на пасове е била стотици пъти разигравана до автоматизиране в тренировъчния процес. Не съм съгласен обаче с тезата, че прослувутият контрол на топката е в основата на успехите на Барса. Просто отнемането й и търсенето на празни пространства в ответната контраатака са ключа за оформянето на цялостния офанзивен облик на тима. Нека не звучи пресилено но по този начин са отбелязани 85 % от головете на каталунците през отминалия сезон. Друг солиден аргумент за наложената повсеместна диктатура на терена е младостта на формацията. Гледайки финала на Шампионската лига ми стана жал за ветераните Гигс и Скоулс, които въпреки опита си бяха разнасяни като пръскачка из лозе от неуморните Педро и Бускетс. С две ръце адмирирам налагането на собствени кадри и умерената активност на трансферния пазар. Може би единствен Сър Алекс Фъргюсън от "останалия свят" е успял в създаването на такъв печеливш модел.
Като бивш защитник, не мога да не кажа и няколко думи за дефанзивния вал. Очарован съм от двама футболисти, преминали през отбори на Острова, които демонстрират уникално допълване и изчистена игра. Един Жерер Пике, шлифовал качествата си до съвършенство- шпагат, игра с глава, включване в нападение, позициониране...Именно в последния компонент е силата на партньора му Машчерено- истинско удоволствие е да наблюдаваш движението му по терена, предугаждането на ходовете на противника, насищането с присъствие на кризисно оголените зони... Все неща, създаващи спокойствие и увереност в предмостието на защитата, ангажирано не толкова в опазването на собствената врата, колкото в агресивното пресиране в противниковото поле и поставянето на началото на вихрени контри.
Мога още дълго и в детайли да анализирам игровото поведение на отбора на Барса, да говоря за конкретни отигравания в конкретни мачове, да коментирам пост по пост...но едва ли е нужно. С днешното лирическо отклонение исках просто да направя един реверанс и отдам заслуженото на шампиона на Европа, отговаряйки по този начин на критиките във крайно фенско залитане и пристрастие.
Иван Велчев, Стралджа
No comments:
Post a Comment