Старецът и морето

Историята на един успешен професионалист, който има нужда от почивка...



Когато за първи път гледах екранизацията на "Старецът и морето", останах толкова силно впечатлен от видяното, че прочетох и книгата.
Предимството на книгата над филма, е че ти сам си представяш образите - от героите до фона зад тях. Но феноменалната игра на великия Антъни Куин се запечата завинаги в съзнанието ми.
В този филм няма особена динамика, с изключение на отделни пасажи, но за сметка на това всеки, който е гледал екранизацията отпреди двайсетина години, я помни за цял живот.
Една история за великия малък човек над необятното. Историята на един победен победител, на един замечтан и достоен стар мъж.

Като гледах свития юмрук на сър Алекс Фъргюсън, се сетих за героя на Антъни Куин, който излъчваше достойнство и сила.
При Фърги нямаше достойнство. Този велик футболен треньор лъхаше на гняв, на злоба, на яд. Сякаш всеки момент щеше да пусне "сешоара" си, още на терена, а не в съблекалнята.
Този път обаче шотландецът едва ли е имал сили за сешоари и разни други електрически уреди, тъй като бе изпепелен от "силния ток" на креативната халфова линия на Барселона, която буквално смачка Юнайтед в центъра на терена.

Често бях обвиняван, че критикувам Фърги. От върлите фенове на червените дяволи първо "валяха" аргументи, че Бербатов остава резерва, за да се насити халфовата линия. Дотук добре, само че в един момент Фъргюсън промени схемата от 4-5-1 към 4-4-2. И в новата схема Бербатов отново беше втори избор.

Приех и втория "масов" аргумент на феновете на Юнайтед, които и в България изобщо не са малко - Фъргюсън искал повече агресия, тичане и борба в нападение. И на мястото на Бербатов в атака видяхме Чичарито, който не само, че има близо два пъти по-малко голове от българина, но има поне 3 пъти повече пропуски от него през сезона.

Преди финала в Шампионската лига снощи приех, че Берба ще бъде резерва и на 99% знаех, че той ще влезе на терена - ако не на полувремето, то поне след час игра.
И точно когато емоциите преди първия съдийски сигнал набираха скорост, разбрах, че голмайсторът на английската Висша лига не попада в групата. Навярно вече ще прочета и чуя трети аргумент: Майкъл Оуен дава по-голяма сигурност в атака като жокер?!

Бербатов бе изтикан от централната част към периферията на "кръга" Юнайтед. Българинът вече не е част от този кръг, той е избутан от него в чисто морален план.  Когато оставиш голмайстора на най-силното първенство в света извън групата за мача на годината, тогава явно целиш само едно - да го изгониш от отбора.
Крехката психика на романтик във футбола като Бербатов ще го съсипе ако той остане в този отбор, това е неизбежно. Нападателят изгуби доверието на Фърги и за сметка на изгубеното доверие намери празни обещания, оваляни в презрение и обилна доза подигравки.
На мястото на Бербатов в атаката на Манчестър Юнайтед видях един апатичен, слаб и неориентиран Хавиер Ернандес, когото запомних само с онзи момент, в който се радваше на гола на Руни и тичаше да прегръща англичанина. Бербатов със сигурност щеше да бъде по-ефективен от мексиканеца. На българина му беше нужен само удар и половина към вратата на съперника и да тича след Руни при гола.

Има моменти, в които няма странични фактори в "твоята градина", които да ти попречат да се израдваш истински на любимия отбор, но снощи имаше лека горчилка в чашата ми.
Горчилка, че един велик треньор се подигра с най-талантливия български футболист, който можеше да направи разликата срещу Барса, тъй като българският стрелец със сигурност е най-техничният футболист на англичаните и щеше да бъде полезен със задържането на топката и връщането към центъра на терена, показвайки и плеймейкърски умения, каквито бъдете сигурни, никога няма да видим у Чичарито.

Не зная от какво бяха породени нервните тикове на Фърги и дали докато стискаше гневно юмрука си той не мислеше за Бербатов. Едва ли. Тази история вече върви към края си, дано Бербатов отиде на място, където ще бъде оценен, защото е по-добре да отпаднеш на осминафинал в Шампионската лига, отколкото дори да не попаднеш в групата за финала.

Често съм се питал кое е мерилото за величие. Със сигурност успехите са в основата, но на върха стои нещо друго - харизмата, обаянието, въздействието, както и отношението към съперника, към публиката, към теб самия.
Антъни Куин влезе в ролята на героя, който навярно Хемингуей е искал да види - точно този достоен старец, точно този деен възрастен мъж, който излъчва едно особено и изключително силно послание към публиката, карайки те да се потопиш в неговия свят.
Фърги не беше достоен. Дори изказванията му звучаха изкуствени. Ако можеше да спусне "медийното ембарго" както при загубата от Ливърпул през пролетта (при същия резултат - 1:3), той щеше да го направи.
В момента Алекс Фъргюсън е като един самотен старец в морето и дори след година или две да хване "голямата риба" на финал в Шампионската лига, той няма да притежава онзи ореол на кубинския рибар Сантяго.
Защото неутралните фенове не зачитат медалите, било то и сребърни, а измерват дозата на въздействието от герой, който те кара да замечтаеш, да му подражаваш, да приличаш поне малко на него. И когато станеш на 70, със сигурност ще предпочиташ да доизживееш живота си с въдица в ръка и с достойнство, вместо да се компрометираш с безумни решения, стискайки гневно юмрука на безсилието, докато дъвчеш горчивата дъвка.


Друми Георгиев, Gol.bg