Милан Чирич: Футболът трябва да носи щастие

Един млад сръбски треньор влезе с гръм и трясък в българския футбол. За една година той се прочу не с уговорки, далавери и комисионни, а с възпитание, добра игра и успехи. Той изведе децата на ЦСКА (р.1996 г.) до титлата в Републиканското първенство, въпреки, че в една трета от сезона неговите момчета тренираха на сгуриено „игрище” без футболна врата. След края на финалния мач, младите „армейци” облякоха фланелки, на които пишеше VOLIM TE MILAN CIRIC. В края на лятната му ваканция ние ви представяме момчето, което спечели титлата и сърцата на своя отбор -  Милан Чирич.





- Бихте ли казали няколко думи за себе си?
- Роден съм на 30 октомври 1982 г. в Пирот. Започнах да тренирам в местния Раднички, за който изиграх близо 200 мача и вкарах повече от 30 гола в сръбската Б група.  За кратко бях футболист на Обилич (Белград) в елитната ни група, но там изиграх само няколко мача и ме преотстъпиха.

- Много ваши връстници продължават да играят, а вие вече имате приличен треньорски опит. Какво стана с кариерата ви на футболист?
- През 2007 имах сериозни проблеми с предните кръстни връзки на двете колена. Направиха ми 4 операции и така приключих с футбола като играч. Веднага след като се възстанових, записах курсовете в треньорската школа към Сръбския футболен съюз. Последователно изкарах UEFA В и UEFA А лиценз. Щом натрупам изисквания стаж ще запиша и курсове за PRO лиценз.

- Имаше ли известни имена сред преподавателите в школата и на какво ниво бяха курсовете?
- Председател на школата е Душан Савич, а сред преподавателите ми бяха Люпко Петрович и Милан Джуричич. Петрович бе и в изпитната ми комисия. Школата е важна и полезна, но на нея трябва да се гледа като на основа. За да бъдеш добър треньор трябва ежедневна работа, желание за развитие и много четене.

- Кой беше първият ти отбор като треньор?
- Започнах в един малък частен клуб в Пирот, а след това ме поканиха в Раднички. Водех детски отбор и подготвителна група в зоналното първенство, в което наши съперници бяха Раднички (Ниш), Левсковац, Зайчар и други отбори от Ниш и региона.

- Имаше доста спекулации около твоето идване в ЦСКА. Как всъщност се озова на „Българска армия”?

- През октомври 2009 г. имаше две контроли в Пирот между отборите на Раднички ’94 и ’95/’96 и връстниците им от ЦСКА. По-големите пиротчани, които бяха водени от Момчил Митич победиха с 6:0, а по-малките, които водех аз, загубиха с 0:2. През лятото на 2010 получихме покана от Димитър Борисов да започнам работа в ЦСКА. Аз говорих с Борисов по телефона, а след това имах среща в София с Георги Георгиев и така се озовах на „Армията”. Искам да подчертая, че в информацията за някакво посредничество на мениджърката Катерина Паунич, няма нищо верно.


- През какви етапи премина сезонът ти с децата, родени през 1996 г.?
- На 1 август 2010 г. поех отбор с 40 момчета. След едноседмични тестове освободих 18 от тях, чието ниво не отговаряше нито на ЦСКА, нито на футболната игра. Оставих 22-ма и с тях започнах подготовка. Участвахме на няколко турнира, на които само ни биеха. Не можех да повярвам, че отборът е на такова ниско ниво. По едно време помолих Гецата да откажем един турнир, защото имахме нужда от тренировки, а не от мачове, но всичко вече беше платено и трябваше да отидем.

- Как започна преобразаването на отбора?
- Децата учеха много бързо. Есента завършихме на пето място в класирането на градското първенство след отборите на Левски, Левски-Раковски, Славия и Чавдар. С всяка следваща седмица играехме по-добре. Логично беше най-доброто ни представяне да е през пролетта, когато завършихме на второ място в София и на финалите на Републиканското първенство.


-  Кажете няколко думи по болната тема за базата.
- Да ви призная, не съм допускал, че може да е толкова зле. Раднички (Пирот), който сега играе в сръбската „В” група, има четири отлични тревисти терена, на които тренират децата, юношите и мъжете на клуба. През миналата есен в ЦСКА започнахме заниманията на основния терен на стадион „Българска армия” и в „клетката” отпред. Зимата навън бе - 20 градуса, а в балона бе - 25. През пролетта се преместихме на кортовото игрище, което не прилича на нищо. Радващо е, че за Републиканското шефовете успяха да ни осигурят тренировки на хубавите терени на  „Царско село”. Мисля, че това даде своето положително отражение и в играта ни в тези седмици. С добра база в София разполагат Славия и Левски (донякъде). От мачовете ни в страната добро впечатление ми направиха терените на Чавдар в Правец, на Спартак (Варна) и на Верея в Стара Загора. Но огромната част от терените за тренировки и мачове на децата и юношите са трагични, включително и нашият в Мировяне.

-  Да се обърнем към играта. Какво е нивото на футбола, който се играе в детските възрасти у нас според вас?
- В градското първенство на нашата възраст – до 15 г., на по-добро ниво са 6-7 отбора, а останалите са много далеч от истината. Те се окопават в наказателното поле за 0:0 и ако го постигнат си мислят, че са направили нещо. Те гонят резултати, а децата трябва да се учат на футбол... Идеята за разделяне на първенството е добра и се надявам тази есен да бъде реализирана. Това ще е от полза за всички отбори и футболисти.


- Каква е визията, която опитвате да изграждате в отбора ви?
- Искам да играем отборно и да залагаме на качествения футбол. Не съм гонил резултати, но те дойдоха като следствие от подобряването на нашата игра. Дори и без резултати, ако бяхме отпаднали по-рано на Републиканското, аз щях да съм доволен. Бях сигурен, че това, което правя е добро за децата. Предпочитам моят отбор да си подава топката бързо и точно. Така ние неутрализираме съперниците ни, които масово залагат на силата и няколкото индивидуалности. Ние се подсигуряваме в единоборствата и ги парирахме по крилата. Така повечето отбори ни атакуваха със силно изритани към нападателите им топки, което не носи почти никаква опасност.


- Това, за което говорите изисква сериозна работа всеки ден. На какво залагате в тренировките?
- Когато това се тренира добре, на мач оставям децата сами да вземат решение. Те трябва да са готови да носят отговорност и сами да намират най-доброто продължение на комбинацията, а не аз да им подсказвам постоянно. От скамейката ги подкрепям, когато сгрешат. Ако мачът тръгне зле, значи имаме пропуски в работата и по време на игра е късно да променим каквото и да е.


- Да си подават бързо и точно звучи добре, но у нас това трудно се постига и в мъжкия футбол. Как може играта с топката да се овладее по-добре в ранна възраст?
- Нямам тренировка без топка. Загрявката, основната част и заключителната част – всичко това играчите ми правят с топка. Така е по-интересно, привлекателно и полезно за момчетата. Освен това на всеки три месеца им правя тестове за бързина, гъвкъвост и техника, които ми показват подобрението в показателите им.


- Какви са отношенията ви с играчите извън футбола. Вашата дистанция в годините е малка, но пък проблемите, с които се сблъскахте бяха доста. Как се справихте с всичко това?
- Целта ми не е да уча момчетата само на футбол. Искам те да се уважават и подкрепят на и извън терена и често им говоря за това. През годината имахме три тежки контузии – един счупен крак и две счупени ключици. Футболистите показаха екипен дух и не оставиха пострадалите си съотборници нито за ден. Освен това се стремя да им внуша уважението към честната игра и съперниците. Днес са противници, утре някои от тях стават съотборници, а иначе за цял живот могат да са добри познати и приятели. Ние спечелихме първенството с добър футбол, без грубости и без симулации. Преди всеки мач им казвам: „Нека играта да ви носи радост”. Мисля, че така трябва да се отнасяме към футбола – с радост.


- Трудно ли ще е излизането от кризата на българския футбол, чиито успехи на клубно, национално и трасферно ниво се броят на пръстите на едната ръка?
- Децата имат желание, има и чудесни таланти, но трябват и промени. Без база и терени няма да стане. Трябва да се промени и работата с децата. Това е проблем, който мъчи и сръбския футбол. В чужбина, в страните от които се учим, всеки работи за техника и тактика. Физиката ще дойде след това. Но на 12 или 14 години техните футболисти са много по-добри и технически и тактически от нашите. Логично на 17-18 изоставанетоо ни вече е много сериозно... Залагам толкова много на упражненията с топка, защото целта ми е да изграждам футболисти, а не лекоатлети. Всяко едно докосване на топката повишава уменията на футболиста, той става по уверен както в овладяването, така и и в подаването. Без това умение не може да се надгражда индивидуалната и отборна тактика.


- Да завършим с вашите планове. След края на сезона в школата на ЦСКА имаше трусове – напуснали треньори и освободен шеф. Какво ще предприемете вие?
- Иска ми се да остана в България. ЦСКА е голям клуб с име и традиции. Преди години бях попаднал на един мач от евротурнирите и бях впечатлен от атмосферата на „Армията”. Тогава не съм предполагал, че ще имам възможност да работя за този клуб. Освен това да се пробие в школата на най-добре работещия клуб в Сърбия – тази на Партизан, е много трудно. От Пирот до Белград са 350 км., а до София само 70 (смее се). Тук се чувствам добре и се надявам всичко в ЦСКА да се нормализира по-бързо. Така че на 1 август започваме подготовка за новия сезон.

- Какво бихте казал на вашите, а и на останалите млади футболисти, които ще прочетат това интервю?
- ЦСКА (96) е отличен отбор и за мен е чест да водя тези момчета. На тях и на всички останали, които играят футбол бих пожелал да работят много и да бъдат щастливи както в тренировките, така и в мачовете.


Драго ПАНКОВ, viasport.bg