Краят или началото

Това е моят отбор, това е моята България!



1:1 с Черна гора в Подгорица... Еврофиналите се отдалечават все повече за българския национален отбор по футбол. Ако трябва да бъдем честни даже трикольорите са по-близо до дъното, отколкото до челото. Мнозина вече определиха края на кампанията.

Не, приятели, краят дойде още преди да започне всичко. Краят бе преди да излезем на "Уембли" на 3 септември миналата година, когато начело на този отбор бе Правилния треньор. Същият, който вместо да мисли за бъдещето на наследниците на четвъртите в света, превръщаше всеки сбор на националите в другарска вечеринка под мотото: "Помните ли европоходите срещу четвъртия отбор на Удинезе, разформированата Артмедия, окуцелия и незаинтересуван Киево".

И правилния избор, на Правилния треньор с правилните играчи ни докара до 0:4 срещу Англия и 0:1 срещу Черна гора в София... Тогава "звездите" в селекцията бяха като снимки от старите ленти - Илиян Стоянов, Станислав Генчев, Пелето, Гошо Пеев, Живко Миланов... В "напечени" опирахме до услугите на Мечо, Топчо, че дори чакахме и Валери (Божинов или Домовчийски - все едно) да вкара, а съставът започваше с хората на Венци Стефанов (иначе как да му затворят устата) Благо Георгиев и Чаво Янков... Е, да, но чудото не ставаше. Коловати се въртеше като пумпал, Гошо Пеев и Живко Миланов така и не успяваха да центрират, Генчев надлежно си носеше сака, а Благо и Янков така и не разбираха какво се иска от тях на терена, а всички вкупом изглеждаха така, сякаш за тях появата в националния отбор е най-досадното задължение... Ето тогава беше краят!

Сега е началото! Да, няма да играем на европейско, но поне видяхме мъже, които защитават цветовете на България. Десет месеца след напускането на Правилния, записахме трети поред впечатляващ мач. След като победихме коравите уелсци на Острова, стигнехме до реми с швейцарците (които определиха, че срещу трикольорите им е било по-трудно, отколкото срещу Англия), стигнахме до хикс и като гост на отбор, за чиито футболисти говори цяла Европа... И то със селекция изградена наполовина от футболисти подвизаващи се в А група. Същата тази А група, която бъркаше в очите на предишния наставник и всичките му оправдания бяха свързани само с нея. Ще каже човек, че той се е доказал някъде другаде. Е, вместо него дойде един немец. Световен шампион. В личния си живот може да е палавник. В Макаби Нетаня, Партизан и Залцбург не постигна кой знае какво, но тук показа характер и върна харизмата. Чест прави на селекционера, че след мача с Черна гора не потърси глупаво оправдание, а като говореше не гледаше в небето. Той каза истината: "Не съм доволен от играта през първото полувреме. Не съм доволен от резултата. Не съм доволен и от определени футболисти, които може да не повикам повече. Нека си играят вкъщи с жените и децата...".
Каза го Лотар Матеус. Казал го е в съблекалнята на полувремето. И събуди избраниците си. А през вторите 45 минути те събудиха вярата ни, че след края идва началото.
Случайно или не, но откакто Стоилов го няма, няма и кой да ни бие в квалификациите. Независимо срещу Гарет Бейл ли играем или срещу Мирко Вучинич.
Случайно или не, след напускането на Стоилов, след отеглянето на Бербатов, след края на царството на Зетя, Мечо, Топчо и останалите, след загърбването на Божинов, видяхме края на края. С него дойде началото. Начало, което ни връща радостта да гледаме нашия си, български национален отбор. С Ники Михайлов, със Занев, Манолев, Бандаловски, Иван Иванов, Попето, Маркиньос... Извинете ме, но с играта си бразилецът бе много повече българин от много свои предшественици...

Сигурен съм, че мнозина мислят като мен. Сигурен съм, че всеки, който е готов да забрави клубните пристрастия, когато става въпрос за националния отбор е готов да изкрещи: Това е моят отбор! Това е моята България!

Явор ПИРГОВ