Имам сантименти към Плевен. Просто си имам причини. Сричах името му докато залепвах изрязаните статии с детско старание за местното чудо на природата - жената скала и връх едновременно - Полина Цекова. Помня смътно пръскащата се по шевовете зала „Балканстрой" и победата срещу Реал. Безсилието на синеокия ангел от Мадрид - Джо Арлаукас, докато опитва отчаяна стрелба от нула градуса. Хладнокръвието на Младенов, харизмата на Антов, непримиримостта на Велчев, страстта на Хриси Димитров, голямото сърце под коша на Петър Петров и мъдростта на Вутов.
Първите ми плахи опити в телевизионната журналистика пак бяха там, в Плевен. В адския студ на коридора на залата, но въпреки всичко - много топлина вътре, на терена, сред публиката.
Спомням си с усмивка първата ми глоба като шофьор. Пак беше в Плевен, на път към залата, заради „чудовищно" превишаване на допустимата скорост с 15 км. Спомням си и последният път, когато истински се забавлявах в Плевен - по време на турнира за Купата на България през 2009 г. Неповторима седмица под дъжда, страхотни моменти сред колеги и приятели, пълна душа с емоции покрай още по-страхотната и равностойна надпревара.
Плевен. Това е градът, в който двама мои колеги от НСА избраха да се завърнат след дипломирането си, да създадат свой дом, да го напълнят с любов и да отгледат в него децата си. Често си мисля за тях. За Ани и за Светльо - добрите романтици, които мечтаеха да работят в родния край като треньори по баскетбол, защото и двамата бяха играли баскетбол. И защото това им бе на сърцето, това е и което са предали в гените на сина си, може би и на дъщеричката си. Ани и Светльо, които още тогава уви предрекоха гибел за плевенския баскетбол. Докато отпивахме горчиво сутрешно кафе някъде в центъра, във все още пробуждащия се град.
С тъгата, че спортното училище е под всякаква критика, а в него никой отдавна не помни кога е имало баскетбола паралелка. За неприемливото разстояние, което децата трябва да изминат самички от града до залата, ако искат да играят. За разрухата в детско-юношеската школа. За студенината в управлението. На града, на клуба, на общината. За алчността и грозният стремеж към слава за сметка на същите тези оставени на произвола деца. Ани и Светльо, които не се оплакаха нито за секунда. Просто страдаха, че някой ден техният син ще бъде принуден да замине другаде, ако иска да се занимава с баскетбол.
Спомените ми от Плевен изплуват един по един. Смея се на глас, защото си спомних как в тъмното се заблудих и вместо в прословутия мол се бях качила в асансьора на съседен търговски център. Подведох не само себе си, но и своя приятелка и колежка, че дори и човекът, който ден по-късно щеше да изведе своите баскетболисти до невероятен обрат и спечелване на Купата. Беше хубава вечер, която започна със заблудата и возенето в един погрешен асансьор и снизходителните усмивки по лицата на охраната.
Сега, две години по-късно се питам едно-единствено нещо. Как така не се обърках тогава и не влязох в друга зала, не в друг мол? Много просто, то друга зала няма. Но друг мол, според някои втори, според мен си е трети, защото в бройката включвам и онзи търговски център в центъра на града, скоро ще има. Огромен, лъскав, нов, модерен. Това е по-важно. Ще има къде да се губи време в Плевен. Децата ще се разхождат и ще раглеждат магазините като музеи. Родителите ще стискат и последните 20 лева, за да им задоволят тийнейджърската лудост по Макдоналдс. Нищо, че отдавна отрочетата им са извън нормата, още един гнусен чийзбургер отгоре няма да промени драстично ситуацията. Тя и без това е достатъчно драстично обезкуражаваща. Плевен има деца, но няма спорт. Футболът отдавна се гледа само по телевизията. Спартак го погребаха преди години със същия непукизъм, с който сега копаят гроб за баскетбола. Волейбол също имаше, при това на много добро ниво. И тук обаче говорим в минало време. Така, както върви, скоро в минало ще си говорим и за баскетболния Спартак.
Нищо де. Животът продължава. Важното е да има молове. Колкото повече, толкова по-добре. В тях всичко е супер. Има асансьори, в които някой като мен ще се качи по погрешка. Има ескалатори, на които децата ще се возят, за да може съвсем да забравят що е това да потичат на воля, на двора, след някоя кожена топка, между два изкривени от игра коша. Ще има страхотно изобилие от сандвичи, чипс, пуканки, шейкове и всякакви такива глезотии, които постепенно да ги превърнат в търкалящи се лоени топки. Плевенски лоени топки. Затлъстели и закостенели. Досущ като душите на господин кмета, на цялата му свита, на мащабната клика радетели за спорт и слава, най-вече за слава. Тежко им горко на плевенчани. На родителите, които все по-трудно ще вдигат наследниците си от компютъра, на младите, които хем стоят без работа, хем им убиват и последната радост извън висенето по задимените кафета - любовта към баскетболния Спартак, с който стават и лягат, заради който пътуват из цяла България, за да развеят сините шалчета. Всички тези отчаяни момчета и момичета, които скоро ще забравят маршрута до старата кранта „Балканстрой". Няма да имат куража да я наобикалят, защото изпитват ужас от празнотата, която ще ги връхлети. От уродливо зейналите трибуни, от минусовите температури, от вцепеняващата тишина. Тихо е. По-тихо в Плевен никога не е било. Мишките се изпокриха в дупките, храбрите от отчаяние стискат до посиняване длани. И чакат. Нещо да се случи. Нещо като чудо. В страната на чудесата обаче открай време живее само Алиса. Ние сме в огледалния свят. Там, където нашите постъпки са огледало на нашите сърца. Страшното идва, когато сърцата отдавна са си отишли.
Плевен, тихо ли е, или само така ми се струва?
Автор: Владислава Лазарова
Източник: bgbasket.com
No comments:
Post a Comment